Иван Вазов – “Христо Ботев”, критическа студия
… В “Моята молитва” Ботев, като се възнася до една голяма висота в сферата на напредничавите и хуманни идеи, прави един ужасен и скръбен спуск в “баналното” безбожничество. Това пъчене с неверие би ни поне поразило като новост, ако да не беше през този век на хиляди начина повтаряно преди Ботева от всичките радикални и анархически лагери, от всичките модни libre-peccur-и.... Но чини ни се, че на никой културен език такова дебелашко и ненуждно богохулство не е било написано, нито четено без скрупули от такава маса млади читатели! Ботев в тази си “молитва” без никакво историческо оправдание и без никаква нужда, плюе на всичките симпатии, традиции, вярвания на обществото, на народа, от който е той - защото той пише на български и на българите –
О, мой Боже, правий Боже!...
Не ти, комуто се кланят
Калугери и попове
И комуто свещи палят
Православните скотове.
“Православните скотове” са бащите му, братята му, майка му, целият страдалчески народ, комуто този православен Бог е помогнал да запази националната си личност през пет века чудовищно робство, египетско робство, и към когото той вика за помощ. Мислил ли е Ботев за това някой път? Навярно, не. Ботев е имал твърде превратно понятие за ролята на религията у нас и специално за значението на черковния въпрос. Както Каравелов, и той, под влияние на антирелигиозни влияния, с които се е срещал в чужбина, не можал да разбере политическата мисия на черквата в нашата историческа съдба, както и гигантската борба на народа за духовна независимост, борба възродителна, борба, която го кали и приготви за следващата – кървавата. Възтържествуването на българската правда, постигането гонимата цел – самостоятелна народна църква, го очудва неприятно. Устройството на национална Екзархия, крайното изражение на тая трийсетгодишна война го възмущава. В един член на “Дума” той, като говори за решението на въпроса, казва следващето:
“Реши си въпросът, но наший политически тиран не беше толкова глупав, за да не разбира, че с духовенството той изгубва оръдията на властта си, шпионите и заслепителите на народа с страхът към Бога и почетта към царя, кои едното олицетворяват със себе си, другото с самия тиранин. Видя туй турското правителство и употреби слепият си вандализъм (?), за да задържи тая добрина за подданниците си. Въпросът за друго направление влезе в нова фаза: обърна се от въпрос за освобождение от една власт, на въпрос, да се замени тая власт”.
И ето защо и по какви мотиви се основала българската Екзархия! Турското правителство създало българската Екзархия не защото това е искал народът и защото това е било нуждно, а за да има готови оръдия, шпиони и заслепители на поданиците си. Човек не може да повярва, че това го е писал един българин на 1871 г.
Но по-нататък Ботев ни поразява с още по-голямо неразбиране и враждебно отношение към освободената черква.
“И наистина, какво ново и полезно ще внесе в живота народен туй ново духовенство? С какво ще улесни напредъкът на тези още неразвити сили? С какво ще облекчи съдбата на поробения народ? Видяхме и представляваме си вече: кърджалии със златоустови проповеди (!), затъпителни семинарии, разкошно младо духовенство (sic), гласни всенародни лъжи и всичко, що е могло да даде кое да било духовенство вредом и всякога после епохата на християнството. Въпросът се реши само за духовенството, а за народа ще се реши само когато той остане без духовенство!”.
Би било банално да станем да доказваме противното на онова, което Ботев утвърдява. Пред нас стои историята на нашето възрождение и тя най-красноречиво говори за ролята на нашата народна черква, която тогава още велико значение е имала, а и днес има за онези наши братя, които остаят в границите на турската империя. Но Ботев е мижал пред историята, той с упорството на новопросвещен в някое учение или ерес, е отричал, против всичката очевидност, онова, което и за слепите е било явно.
И с какво може да се обясни тая непримирима и неоправдана ненавист против българското духовенство, това жестоко приписване най-унизителни мисли на черквата, това абсолютно отричане нейно в едно време, когато тя беше благодетелен фактор в нашата история. И, когато четеш в Ботевите стихотворения следните апострофи:
И на обществен(ий) тоя мъчител
И поп и черква с вяра слугуват...
Кой те в таз робска люлка люлее?
Тоз ли, що толкоз години ти пее:
“Търпи и ще си спасиш душата?”...
Предател верен и жив предвестник
На нови тегла за сиромаси...
Жертви ли иска? Иска овчарят
Гладното гърло, попът пиени...
И хвалат с попът Бога и царят...
Граби народа подъл чорбаджия,
За злато търговец гладен
И поп с божа литургия...
като четеш, казваме, тия нападки на българския поп, който се туря на един ред с народните тирани и изедници, по ти иде да повярваш, че той говори за някое друго духовенство, а не за нашето, което еднакво с народа влачеше тежкия си кръст. Може някои да ни възразят, че Ботев действително се е запознал с подобно низко свещенство в самата България и оттам е изнесъл това презрително мнение за него? Както е известно, Ботев е живял само в Калофер, родното си място, и само там е можел да направи такива мрачни наблюдения. Пищущият тия редове е живял почти едновременно с Ботева в същия Калофер и познава добре тогавашните калоферски свещеници. Те бяха хорица прости, добродушни, съществуването си поддържаха не чрез грабеж заедно с турчина и с чорбаджия, а чрез един вид скудно подаяние, почти милостиня, която отпущаше православното паство, те ходеха кирливи, вехти, белите конци на опърпаните раса се озъбваха на раменете им; не държаха никога проповеди, било да спасяват душите на стадото, било да подкрепят властта на султана, когото псуваха и те заедно с “православните скотове” и не оставяха нищо здраво в харема му; при това, весел народ бяха тия добри попчета, знаеха де беше най-хубавото вино и ракия, ставаха един вид обществени шутници, и често – членове на комитетите. Ето какви бяха калоферските и българските попове тогава! В своето атеистическо изстъпление Ботев, напротив, би трябвало да се отнесе съчувствено към тях, като неволни съидейци в обезхристияняването и изневеряването на българите. Така низко поставени материално и нравствено, лишени от всякакъв престиж, българските попове, вместо да укрепват религиозните чувства в народа, вместо да повдигнат пред него авторитетът на черквата, убиваха и едното, и другото; те поддържаха само външната, обрядовата страна на православието и то като на шега, а нравствените идеали – добри или лоши били те – на християнството, нямаха дълбок корен ни в тях, ни в паството им. Грубият, несъзнателен религиозен индиферентизъм, с който се отличава българският народ между всичките други народи на изток, тая хладина към вярата, не дължи ли се главно на това невежество и материална изпадналост на бялото му духовенство? То и днес е в такова незавидно състояние, ако не и в още по-лошо... При всичко това, то, на онова време, беше една полезна историческа сила, в смисъл на съхранението нашата народна личност и единство, и, ако то не ни даде никакви Богословци и Златоустовци, то ни надари с много добри патриоти и с няколко герои.
Може би поетът неволно да е мислил за поповете в Русия, които действително стоят на мрачната си висота като охранители на религията и господарството – и за това са опасни за неговото учение; може би му са се мержеляли в ума католическите попове в времената на инквизицията, или в наше време – поповете на легитимизма в Франция, или ония на дон Карлоса, претендент испански... В всеки случай, той е побъркал адреса си.
Видим тук, че Ботев не е гледал през своите очи, а през очите на четените книжки в странство, тук вече имаме пред себе си не българският, нашият, истинският Ботев, а “книжният” Ботев, който мисли с чужд ум и мери с чужд аршин. Само в тая точка Ботев не е разбрал епохата си и е махал да сече въздуха. Той е имал право да бъде социалист, и анархист, и комунист, но е бил длъжен, както е бил, преди всичко патриот. Той е бил много в едно време. Той не е можал да съгласи принципите на разните отрицателни учения с религиозния принцип, който е една от главните основи на национализма, и се е забъркал и е дошъл в нагло противоречие с себе си, с историята.
Всичко това, което казахме по-горе, както е явно, не е една защита на черквата у нас и на служителите й, а едно желание да докажем, че Ботев е имал лъжлив поглед на тяхното влияние у нас и че се е заблуждавал дълбоко.
Още по-малко намерение имаме тука да защитаваме християнската религия изобщо: това не е нито по силите ни, нито по мястото тука. Ще кажем само, че богът, който Ботев подиграва и нарича “Бог на калугери и попове, на царе, на глупци и пр.”, е същият Бог, чини ни се, който е и на цялото остало просветно човечество, Богът, който беше разпнат на кръста, който проповядваше милостта, любовта, истината, който дойде на земята не за силните, а за малките и слабите; тоя същият Бог, който бе казал велики принципи, които ще живеят с вековете, който беше казал: “Обичайте се един други; обичай ближния си, като самаго себе си; Мир вам!; ако имаш две ризи, отдай едната на ближния си и пр...” Ако тоя Бог биде експлоатиран от силните на земята, то не той беше виноват, а човешката подлост и невежество. Колкото до “Богът на разума”, към когото се обръща Ботев и който се препоръчва на българския народ, сиреч, Богът на студения материализъм, и който, мимиходом да кажем, е доста старо нещо на запад и обездомен вече (още в края на миналия век френската революция, като бутна олтарите на християнството, обогoтвори “божеството на разума”, на което култът трая ден до пладне), любопитно е да знаем по-добре принципите и атрибутите на тоя Бог “защитник на робите, комуто ще празнднуват денят скоро народите”. Тия думи са тъмни и ние пак не можем да видим характера и същността на тоя Бог. Дали той е въплащение на принципа на науката, светлината, чрез която ще се избави човечеството от страданията? Но ние не видим никъде Ботев да проповядва светлина, знание, като могъществени фактори в човешкото освобождение от злото. Той не вярва в еволюцията, чрез която се постигнаха чудеса в ХІХ век, той иска революция. Или този “Бог на разума”, който се намира в “сърдцето и душата” на поета, ще е същият оня, който удобряваше трошенето на касите, като справедливост, и кражбите, като подвиг, и който му нашепва стихът: “Ще викнем ние хляб или свинец”? дали той е богъг, комуто поетът предвижда на скоро възцаряването – на какво основание, неизвестно – богът на сблъсъка на две груби сили, богът на кръвта, на разорението, на ужасните човешки бедствия? Очевидно него разбира Ботев, и него проси на помощ на помощ в борбата. Но това не е “Бог на разума”, а Ваал – гладен за човешки жертвоприношения! Както щете, тоя Бог е зверовит, мръсен и отвратителен, като главата на Медуза, и аз предпочитам, безпределно по-обожавам разпетият Бог, който пръв произнесе в света сладките думи за помирение, за братство и за еманципация на човека!
За честта на Ботева, трябва да кажем, че той сам не е свиреп, ни кръвожаден, неговата природа е била мека и Богът на “свинецът” не е живял в неговото добро сърдце, а в стиховете му и във вестникарските му статии. Ратоборен, непримирим, безпощаден, докато умът му се скита из неясните области на теорията, Ботев изведнъж излиза друг, щом се косва до почвата на живата действителност, щом от фразата минува на дело. Всеразрушаващият комунар в Ромъния става милостив човек, човеколюбив и снизходителен бунтовник в България. Той става такъв, какъвто го е направила природата: добряк, рицар и поет. Чавдар
...страшен беше хайдутин
За чорбаджии и турци,
пееше ни той преди, а когато в Козлодуй улови скрития в един долап селски чорбаждия “изедник над изедниците”, от когото го просили да отърве селото, Ботев дигнал ръка да го убие, но после махнал и казал: “На дяволите! Ние не сме дошли да убиваме хора из долапите!”. И чорбаджията останал непокътнат... Когато минували по-нататък нощем през село Борован, на което жителите всичките се затворили и изкрили из дупките, вместо да посрещнат уморената чета и да се присъединят към нея, както били обещали по-напред, и дружината му предложила за наказание да подпалят селото, той казал: “Зорлем гюзеллък олмаз” и напуснал селото. Истина, и в двата случая той имал работа с съотечественици, а не с враговете, които са били целта на борбата му. Но природната мекост на героя още повече се илюстрира от следващия случай: в гората оттатък Борован уловили един черкезин, като обирал един български керван. Какво мислите, че направя Ботев с тоя разбойник? Задоволил се да му удари няколко юмруци и го пуснал на воля. – “Господ го убил! Нима сме главорези да убиваме отделни хора по пътищата? Това е унижение за нашето знаме”, казал той, когато черкезинът фърчал като стрела към селото си, за да обади и дигне потеря...
Тая мекота и благородство в характера на Ботева, която в дадения случай е една слабост, е черта присъща Ботеву и изкарва пред нас в съвсем друга светлина тоя рицарски образ на борец-идеалист, който има отвръщение от кръвопролитието. Ако чрез това войводата излиза лош, то човекът излиза по-добър.
Биографът му, впрочем, тука не може да се сдържи да не направи следващето меланхолично размишление: “Человеколюбието и бунтовничеството са идеални работи, но да ги четеш по бялата книга, а не да ги практикуваш по Борованската кория!”. И при разказването и на по-горните два случая З. Стоянов се спира пак на някои размишления, доста прави, извикани от тая черта на героя му. “Това милосърдие” (към борованчани), казва биографът, “ние никак няма да простим на Ботева в качеството му на революционер и въобще на разрушител. Той не е разбрал истинското назначение на един истински революционер, той е бил огнен и горещ теоретически в колоните на вестниците. В това отношение той е генерал, неподражаем, а долу на земята, между хората, в действителност, в Борован, той е солдатин”... По повод на това, че Ботев е решавал нещо, след като е вземал мнението на момчетата, З. Стоянов казва: “Той не застанал на войводска почва, не станал директор в най-силна смисъл на тая дума, водил се е по вишегласие и свободно мнение, парламентарно, така да се каже. Всеки ще да разбере, колко е била погрешна почвата. Вишегласието, свободна всекиму воля, филантропия и прочее още принципи можат да се съблюдават само тогава, когато се пише уводна статия за вестник!”.
Ние цитирахме изцяло тия редове, едно защото те потвърждават нашите думи за благата и човеколюбива душа на Ботева, а друго защото ни разкриват душата на биографа му, тоже важен деятел, и неговите политически принципи, истина не до там високи, но в всеки случай твърде полезни и характерни за това, че са общи и на другите ни политически деятели.
Попростряхме се малко върху Ботевите заблуждения, защото те и днес имат още ек у нас. Макар че той ги изкупи, бихме казали, опроверга чрез славната си смърт за свободата на своя народ, но те останаха живи в песните му и, под сянката на благородните чувства и идеи, изказани в тях, те правят своята пропаганда из незрелите и несамостоятелни умове у нас. Защото, уви, плевелите всякога по-лесно се фащат на девствената почва от добрите растения. Ботевите малки заблуждения трябваше да бъдат забравени пред геройската му смърт, чрез която той ни завеща безсмъртен пример на самопожертвувание за отечеството. И ние всички, нашите сърдца и нашите души, искаме да разбереме, че Ботев в мъжествените стихове:
Подкрепи и мен ръката,
Та, кога възстане роба
В редовете на борбата
Да си найда и аз гроба,
се обръща не към Бога на разума – свинеца – какъвто се прозира в неговите писания, а към нашия, християнския Бог, Богът на любовта, който сам се пренесе жертва за человека.
Втората половина от Ботевата “Молитва” или по-добре, последните четири куплета са високи, благородни и человечески, но предните с своя цинизъм внушават на здравата душа едно противно чувство, прилично на отвращение. Тая първа половина на “молитвата” и не е поетическа, тя е само един остър памфлет, сбор от дръзки фрази и епитети, едно риторическо блудкаво повторение на един и същи мисли. Няма поезия, дето няма топлина! И там Ботев е искренен, но не е в истината, затова от стиховете му дъха някакъв фалш и болезнена раздразнителност на душата. А при това, именно тая първа половина от “Молитвата” се декламира и пее у нас с възторг, без никакво намръщване, без никакво протестуване на чувството на истината, ако не на естетиката – те и двете липсват у нас. И колко е тъжно, колко е грозно, когато в време на народни тържества чуеш тълпа млади хора, които реват из въздуха тия дебелашки цинизми:
О, мой Боже, прави Боже...
Не ти, комуто се кланят
Калугери и попове
И комуто свещи палят
Православните скотове...
Ние ги чухме на 1885 година, че се пяха в Пловдивските улици тоз час подир свършването на божествената служба в памет на Ботевата годишнина, 20 май.
И комуто свещи палят
Православните скотове...
Има нещо не само безсмислено, но има нещо жестоко в това грубо самооплюване; повтаряне на една профанация, която, за честта на Ботева, като поет и като българин, би трябвало да се остави в вечна забрава…
