Световна поезия

Rhino написа:Enseña Cómo Todas Las Cosas Avisan de la Muerte

Francisco de Quevedo y Villegas

Добре, че е Google да ми преведе!

THE FLEA.

by John Donne


Mark but this flea, and mark in this,
How little that which thou deniest me is ;
It suck'd me first, and now sucks thee,
And in this flea our two bloods mingled be.
Thou know'st that this cannot be said
A sin, nor shame, nor loss of maidenhead ;
Yet this enjoys before it woo,
And pamper'd swells with one blood made of two ;
And this, alas ! is more than we would do.

O stay, three lives in one flea spare,
Where we almost, yea, more than married are.
This flea is you and I, and this
Our marriage bed, and marriage temple is.
Though parents grudge, and you, we're met,
And cloister'd in these living walls of jet.
Though use make you apt to kill me,
Let not to that self-murder added be,
And sacrilege, three sins in killing three.

Cruel and sudden, hast thou since
Purpled thy nail in blood of innocence?
Wherein could this flea guilty be,
Except in that drop which it suck'd from thee?
Yet thou triumph'st, and say'st that thou
Find'st not thyself nor me the weaker now.
'Tis true ; then learn how false fears be ;
Just so much honour, when thou yield'st to me,
Will waste, as this flea's death took life from thee.

Йончев написа:Носорог, прочети си бележката най-добре

Ооо, бележки си пишете значи, А на мен ?

Йончев написа:

Emma написа:

Йончев написа:Носорог, прочети си бележката най-добре

Ооо, бележки си пишете значи, А на мен ?

Като му дойде времето и на тебе, дърто

Смотан

The City in the Sea

by Edgar Allan Poe

Lo! Death has reared himself a throne
In a strange city lying alone
Far down within the dim West,
Where the good and the bad and the worst and the best
Have gone to their eternal rest.
There shrines and palaces and towers
(Time-eaten towers that tremble not!)
Resemble nothing that is ours.
Around, by lifting winds forgot,
Resignedly beneath the sky
The melancholy waters lie.

No rays from the holy heaven come down
On the long night-time of that town;
But light from out the lurid sea
Streams up the turrets silently —
Gleams up the pinnacles far and free —
Up domes — up spires — up kingly halls —
Up fanes — up Babylon-like walls —
Up shadowy long-forgotten bowers
Of sculptured ivy and stone flowers —
Up many and many a marvelous shrine
Whose wreathéd friezes intertwine
The viol, the violet, and the vine.
So blend the turrets and shadows there
That all seem pendulous in the air,
While from a proud tower in the town
Death looks gigantically down.

There open fanes and gaping graves
Yawn level with the luminous waves;
But not the riches there that lie
In each idol's diamond eye —
Not the gaily-jeweled dead
Tempt the waters from their bed;
For no ripples curl, alas!
Along that wilderness of glass —
No swellings tell that winds may be
Upon some far-off happier sea —
No heavings hint that winds have been
On seas less hideously serene.

But lo, a stir is in the air!
The wave — there is a movement there!
As if the towers had thrust aside,
In slightly sinking, the dull tide —
As if their tops had feebly given
A void within the filmy Heaven.
The waves have now a redder glow —
The hours are breathing faint and low —
And when, amid no earthly moans,
Down, down that town shall settle hence,
Hell, rising from a thousand thrones,
Shall do it reverence.

I Felt A Funeral In My Brain

by Emily Dickinson

I felt a funeral in my brain,
And mourners, to and fro,
Kept treading, treading, till it seemed
That sense was breaking through.

And when they all were seated,
A service like a drum
Kept beating, beating, till I thought
My mind was going numb.

And then I heard them lift a box,
And creak across my soul
With those same boots of lead, again.
Then space began to toll

As all the heavens were a bell,
And Being but an ear,
And I and silence some strange race,
Wrecked, solitary, here.

В механата
Тежко, тежко! Вино дайте!

Пиян дано аз забравя

туй, що, глупци, вий не знайте

позор ли е или слава!

Да забравя край свой роден,

бащина си мила стряха

и тез, що в мен дух свободен,

дух за борба завещаха!

Да забравя род свой беден,

гробът бащин, плачът майчин, -

тез, що залъкът наеден

грабят с благороден начин, -

грабят от народът гладен,

граби подъл чорбаджия,

за злато търговец жаден

и поп с божа литургия!

Грабете го, неразбрани!

Грабете го! Кой ви бърка?

Скоро той не ще да стане:

ний сме синца с чаши в ръка!

Пием, пеем буйни песни

и зъбим се на тирана;

механите са нам тесни -

крещим: „Хайде на Балкана!“

Крещим, но щом изтрезнеем,

забравяме думи, клетви,

и немеем и се смеем

пред народни свети жертви!

А тиранинът върлува

и безчести край наш роден:

коли, беси, бие, псува

и глоби народ поробен!

О, налейте! Ще да пия!

На душа ми да олекне,

чувства трезви да убия,

ръка мъжка да омекне!

Ще да пия на пук врагу,

на пук и вам, патриоти,

аз вече нямам мило, драго,

а вий… вий сте идиоти!

Истината

Димитър Подвързачов

Веднъж пред кафенето сред алана
се спречкаха Алито със Шабана -
събраха свят и дигнаха кавга.
Берберинът, Сaбрито, се завтече:
- Ще ида да ги помиря - ни рече, -
ще ги оправя аз, хем ей-сега.

След малко, гледам, връща се Сaбрито,
Хептен издраскано и доста бито.
-Сaбри бе - питаме го, - не олду?
-Брак холан - казва, - търсих си белята:
удариха ме със юмрук в главата,
та и окото ми се чак наду.

Казах им истината, както зная -
Защо ми трябваше? Дензис инсан!
кабахатлия станах аз накрая...
-Как? Истината? Тя ли те подстори?
Тя никога ачик не се говори! -
обади се тогаз Кючук Хасан.
- Пашовка някоя, от свойта стая
видяла, че отвънка, пред сарая,

до портата се мъдри просяк стар.
Но всеки, който покрай него мине,
поспре се и наместо милостиня
току му залепи един шамар,
Зачудила се хепидже жената...
След малко тръгнала от одаята,
по стълбата, та хоп - при него чак.
- Бре, старче, я кажи, защо тъй днеска,
кой где помине, току те наплеска?
Ти днес изяде май бая даяк?!

-Защо ли, бей-ханъм? Та аз не крия:
такъв късмет е моя! Орисия!
Или в главата имам ексиклик:
край мене който спре или помине -
без разлика на чин или години,
аз истината казвам му ачик.

- Бре, сaрп акъл! Демек саалам познава?!
Кажи и мойта истина тогава:
Защо отгоре слязла съм дотук?
-Защо ли? Ти за мъж байрака вириш
и ходиш тук и там, да си го дириш!....
Ханъмата го блъснала с юмрук...

Така върви, Сaбри, открай дюнята:
уж истината е за всички свята
и хората от нея нямат страх,
но кажеш ли я право във очите -
стисни душата си между зъбите,
че има да ядеш зеде пердах...

ВЕЧЕРЕН ТРОМПЕТ

Върти ни животът под жаркото слънце
и трием нозе о горещия камък.
Но щом вечерта от небето се спусне,
ще взема тромпета и ще седна на прага.

Стига край тия стени съм се лутал
като звън на пробита камбана.
Трябва да свиря, трябва да срутя
тишината - само викът да остане.

Искам да гръмне горещият вятър
и докрай да отвори вратите.
Искам да тръгне отново земята
след кръстоносния марш на щурците.

Искам бодливата тел пред дома ви
с моята песен да скъсам.
Искам съседа, който се прави
на глух, да възвърне слуха си.

Искам да върже своите пръсти
крадеца, сърце да си купи палача.
Искам да капна от моите сълзи
в окото, което ръждясва.

Искам отново при нас да се върне
панаирът - прахта да издуха.
Искам от смях да умре и от гъдел
този, който умира от скука.

Искам над мъртвите като на стража
до сутринта да стоиме.
Искам на всички заспали да кажа,
че има време да се наспиме…

Трябва да свиря в глухата вечер,
докато не дочуя към мене да иде
гласът на хиляда тромпета далечни.
Или на някой архангел невидим.

/Борис Христов/

ЕПИТАФИЯ

Змей Горянин

Измина век, и векове ще минат,
и твойте песни все ще се четат.
Но пак добре - навреме се спомина
и отърва се от Народен съд...

ПТИЦИ НА РАЗСЪМВАНЕ

Един нечакан от човека зов отвъд реката тъмна се обади. Необяснена никога любов сънуваха зелените ливади.

Излизаха от мрака две по две, криле допрели, непознати птици. докосваха се с неми гласове като дошли от вековете жрици.

Какво си казваха отвъд брега, отвъд тревогите, отвъд земята? Да бяха ни повикали сега душите си да сложим под крилата.

Недосегаеми от земна прах, превърнали се бяха в зов любовен. Като насън - подмамени от тях, потърсихме ръцете си отново.

Евтим Евтимов

При мене идвай само на разсъмване...

И с вещина на тиха домакиня въвеждай безпощадния порядък във всичко, разпиляно през нощта.

Разтваряй недоспалите прозорци на мойта стая, разговаряй с хората, които с мен до късно са говорили и малко преди теб са си отишли.

И пий от виното, което са оставили на масата за тебе...

Повикай ме при изгрева на слънцето и излъжи ме с нещо много хубаво.

Не се учудвай, че ще се зарадвам — отдавна майка ми така не ме е будила,

И остави ме, нека да повярвам в това, че няма скоро да си тръгнеш.

В това, че ще ме будиш всяка сутрин, щом слънцето изгрее ... Как отдавна, о, как отдавна майка ми така не ме е будила. ( АНДРЕЙ АНДРЕЕВ )

Хубаво е...

Emma написа:Хубаво е...

А предното видя ли го? И то е добро.

От Евтим Евтимов това ми най харесва (като изключим Химна, който направо изби рибата):

Хълмът на Венера

При Венериния хълм - узряло! -
твойто лозе хубаво видях
да изгаря цялото ти тяло
и до зърно после го обрах.

Не оставих даже за магия,
нито за лекарство, и макар
да съм бил до вчера ракиджия,
днеска аз съм прокълнат винар.

Друго вино съм делил до вчера
с първите приятели до грам,
но това - от хълма на Венера -
аз започнах да го пия сам.

На самото лозе, без насита,
както казват - от зори до здрач...
Ако друг след мене го опита,
трябва да е по-добър пияч.

Когато цъфнат теменугите
и работите тръгнат зле,
тегли им майната на другите
и гледай ти да си добре.
Тегли им майната на другите
и в себе си утеха намери,
а ако в себе си утеха не намериш –
тегли си майната и ти!!!

marri_ana написа:Когато цъфнат теменугите
и работите тръгнат зле,
тегли им майната на другите
и гледай ти да си добре.
Тегли им майната на другите
и в себе си утеха намери,
а ако в себе си утеха не намериш –
тегли си майната и ти!!!

Пиши и автора - пролетарският поет Пеньо Пенев.

Rhino написа:Пиши и автора - пролетарският поет Пеньо Пенев.

Да ,ама е много точен.

Имаше и нещо друго дето му приписваха.
Устата ти са пак солени....

Rhino написа:Пиши и автора - пролетарският поет Пеньо Пенев.

" Седи " на една пейка пред входа на музея...много е хубава статуята му...

marri_ana написа: Имаше и нещо друго дето му приписваха.
Устата ти са пак солени....

Аз "Кънчо" си го харесвам...
http://slovo.bg/old/ppenev/kyncho.htm

marri_ana написа:

Rhino написа:Пиши и автора - пролетарският поет Пеньо Пенев.

Да ,ама е много точен.

Да, като октопода.

marri_ana написа: Имаше и нещо друго дето му приписваха.
Устата ти са пак солени....

"Устата ти е пак солена Лена
ти пак си правила минет.
Но аз не ти се сърдя Лена.
Не съм еснаф. Аз съм поет."

или

"Еби си майката Джафер,
еби си майката ти казвам.
Защото ти си прост милиционер
и не искам да приказваш с мен."

Rhino написа:

marri_ana написа:

Rhino написа:Пиши и автора - пролетарският поет Пеньо Пенев.

Да ,ама е много точен.

Да, като октопода.

Готино пише, аз винаги ходя в парка с името му, там преди години беше върхът!

Учехме си уроците там...ееех , каква красота беше там...